“Гордеем се с факта, че след 45 години преобразихме поколения наши фенове“, каза пред БТА музикантът и един от създателите на легендарната рок група “Сигнал” Йордан Караджов. Снощи с техен концерт беше закрит четвъртият фестивален ден на “Празниците на изкуствата “Аполония” по случай 45-годишнината от създаването на създаване на групата.
“Тези, които посещават нашите концерти, не случайно попадат в залата – напротив, те идват с готова концепция за нашия репертоар и пеят всички песни“, добави музикантът. Според него, когато един изпълнител достигне определена възраст, обикновено публиката в България започва да иска нещо ново.”Но за наше щастие в “Сигнал” не се случи такова нещо.“, коментира Караджов.
Пред БТА вокалистът на “Сигнал” разказа за пътя на групата, която през пролетта на 1978 г. се отделя от популярната група “Златни струни”. През лятото на същата година излиза и първата им песен – „Любов“, която достига до предаването „Музикална стълба“. Това беше много, много щастливо събитие за Сигнал, защото излетяхме с изстрелване на ракета”, каза Караджов.
Музикантът коментира и развитието на българския рок днес, както и любовта си към китарите, които колекционира от десетилетия.
Г-н Караджов, как започнахте с група “Сигнал” в края на 70-те години?
– Ние идваме от една легендарна българска рок група – “Златни струни”. За съжаление, ние го разпаднахме през пролетта на 1978 г. и решихме да създадем нова група, без да знаем какво ще се случи на практика. Тръгнахме трима души от „Златни струни” – Христо Ламбрев – пиано, Румен Спасов – бас, и аз. Тогава в “Златни струни” също бях основен певец и акустична китара.
Снимка: Христо Стефанов/БТА
За наша голяма радост първата песен, която направихме – “Любов”, през лятото на 1978 г., беше нашият късметлия. Данчо Георгиев ни пусна за първи път на “Музикална стълба”. Това беше много, много щастливо събитие за Сигнал, защото се изстреляхме нагоре. Следват хитове като “Може би”, “Вятър”, “Мина и Лора”, “Каскади”, по-късно “Зелени сигнали”, “Лодка ли е любовта”, “Да те задува” и така до днешния ден.
Бяхме изключително щастливи от факта, че отделяйки се от една много популярна група, застъпихме това с началото на “Сигнал”.
Как се промени групата за 45 години?
– По принцип не се е променило много. Сменихме двама от основните музиканти, с които направихме групата – през 1991 г. си тръгна Румен Спасов, а през 2002 г. – Христо Ламбрев. Но и до днес продължаваме да работим. За да не звучи претенциозно, но се радваме на огромен успех.
Снимка: Христо Стефанов/БТА
Тези, които посещават нашите концерти, не попадат случайно в залата – напротив, те идват с готова концепция за нашия репертоар и пеят всички песни. Гордеем се с факта, че след 45 години преобразихме поколения наши фенове. Което не е толкова характерно за българите като цяло – от гледна точка на това, че когато един изпълнител навърши определена възраст, иска нещо ново. Но за наше щастие в “Сигнал” не се случи такова нещо.
Какво е вашето впечатление – как се развива българската рок музика?
– За съжаление не много добре.
Не много добре, заради старите групи, от нашето поколение, може би всъщност сме останали само ние. Има една-две банди от средното поколение – да кажем БТР, но след това няма нито една, за съжаление. Или ако има, това са ъндърграунд групи, които свирят по разни мазета, малки читалища, салони и т.н. Пеят само на английски, което е фатална грешка, защото в България не е препоръчително, но е задължително изпълнителят да пее на родния си език. Защото това иска публиката, а не да слуша някакъв псевдоанглийски. Иска тези, които слуша, да чуват българска родна реч.
Затова казвам, че положението с българския рок не е много добро, но дай Боже нещата да се променят в положителна посока.
Снимка: Христо Стефанов/БТА
Разбрах, че колекционираш китари?
– да
Бихте ли разказали повече за натрупаната до момента колекция?
– Това е много интересен въпрос и ще отговоря с удоволствие.
Когато бях малък и започнах да се интересувам от китари, от рок музика, от Бийтълс, от Ролинг Стоунс, на стрелбищата на различни събрания и панаири продаваха картички на различни групи, от които сме се учили. Купувах тези снимки и виждах например Кийт Ричардс от Ролинг Стоунс или Джордж Харисън от Бийтълс на какви китари свирят. Винаги съм мечтал да имам инструмент като този, на който те свирят. Когато получих тази възможност и най-вече финансова, започнах да пиша техните модели от щатите. Един мой много добър приятел и колега музикант ми ги изпрати тук в България. И то от порядъка на 40 китари, което ме прави много горд, защото по някакъв начин определя любовта ми към този инструмент и чрез този инструмент станах рок музикант.
Снимка: Христо Стефанов/БТА
