© Цветелина Белутова
Стайко Мурджев, театрален режисьор
-
- Свободата винаги избира отвътре, тя е вътрешно място.
- Когато имаш работа със злото, трябва да внимаваш то да не проникне в теб.
- „Солунските съзаклятници” не е жест към политическата конюнктура.
- Група млади мъже, всъщност деца, имат такова чисто желание за смърт с цената на някаква привидна свобода – това ми направи впечатление в текста.
“Дневник” разговаря с режисьора Стайко Мурджев* за постановките му “Портокал с часовников механизъм” и “Солунските съзаклятници”, който има пет номинации за “Икар” 2023.
Thessalonica Co-Conspirators е шоуто с най-много номинации за Икар 2023. Защо решихте да сложите този текст? Политическата ситуация в момента провокира ли Ви?
– Винаги, когато избирам текст, започвам отвътре навън, от мен. Много рядко избирам текст, който е провокиран от социалното. Интересувам се много повече от вътрешния живот, който разбира се е свързан със социалния и политическия.
Когато прочетох този текст (на Георги Данаилов) за първи път, бях наистина шокиран, защото той поставя много сложни морални въпроси, на които сякаш няма отговор. Въпроси, на които всеки отговор би бил циничен или най-малкото неприемлив. Този текст ме порази и с парадокса, че група млади мъже, всъщност деца, имат такова чисто желание за смърт с цената на някаква привидна свобода. Много несъзнателни философски дискурси се въртят в мозъците на някои много млади и според мен не толкова интелигентни деца и това говори за нещо по-висше от техния логичен разум. Нещо вложено в тях, което беше особена енигма, която ме привлече към текста.
Разбира се, зрителят може да прави конотации към днешното обществено-политическо състояние на отношенията между България и нашата съседка Северна Македония, но представлението не е политическо. Нямах никакво намерение да правя политически театър. Аз съм космополитен хуманист и смятам, че ако говорим за политическата ситуация, всичко може да се реши чрез отворена перспектива, чрез диалог, но със сигурност този спектакъл не е жест към тази ситуация.
Казахте, че героите се стремят към подобие на свобода. В този смисъл наистина ли сме свободни или свободата ни е само привидна?
Свободата винаги е преди всичко духовна. Можеш да бъдеш затворен в пространство два по два, метър по метър и да си най-свободният човек на света. Всички граници на света може да са отворени за вас, но ако духът ви не е свободен, вие не сте свободни и никога няма да бъдете.
– Както при избора на пиеси в театъра, така и при свободата. Каква игра ще изберете, все още е жест на вашата свобода. Свободата винаги избира отвътре, тя е вътрешно място. Ако разчитаме на този закон – каквото е горе, такова е и долу, каквото е вътре, такова е и отвън, ако си свободен отвътре, значи си свободен и отвън. Поне се надявам да съм прав.
Сценографията на постановката е много минималистична. Така е и в другите ви постановки, като “Амадеус” например. Какъв ефект искахте да постигнете?
– Вкусът ми диктува по-аскетичен, но монолитен сценографски образ. Минималистичен, но мощен в своя минималистичен образ. Винаги съм се стремял към такива жестове, където самата драматургия го позволява. Със сценографа Никола Налбантов се водехме от идеята за прехода от едно измерение към друго.
Този текст на Георги Данаилов е спомен, той е психологическа ретроспекция. Затова исках този отвор да бъде знак за преход от съзнателното към несъзнаваното, от настоящето към миналото. В посока чистота – смятам, че това е правилният път в театъра. Колкото по-чист, толкова по-мощен.
Последната ви премиера за момента е “Портокал с часовников механизъм” в Малък градски театър “Зад канала”. С какво ви провокира текстът на Антъни Бърджис?
– Разбира се, че е свързано с това, което ни заобикаля. Този текст е много страшен. Това е текстова бездна. Романът на първо четене изглежда много ефектен и много привлекателен. Като всяка бездна, когато стоите на върха на височина, усещате дърпане надолу. Такъв е и този текст.
На пръв поглед този текст има една тема и това е насилието, но този текст има много повече теми. Чрез насилието идват въпросите за свободата, доколко избираме да бъдем добри или лоши, да бъдем светлина или да стоим в сянка и дали този избор трябва да бъде санкциониран от обществото. И ако изберем сянката, да застанем в полето на злото, държавата или обществото имат ли право да отнемат този избор или просто трябва да си понесем последствията. Много по-сложен поглед върху злото е този роман и съответно този спектакъл. Беше ми много тежко докато го правехме, много ми беше тежко. Да не звучи патетично, но ми отне доста безсънни нощи.
Когато имаш работа със злото, трябва да внимаваш то да не проникне в теб. Някак да можеш да се разграничиш от него.
Имахте ли трудности да изберете какво от романа да запазите в продукцията?
– Работихме с драматизацията на самия Антъни Бърджис, т.е. подготвена драматизация. Разбира се, има някои изобретения на романа, които направих, някои разбъркване, обръщане на изображения от женски към мъжки, уголемяване на изображения. Законите на литературата са много различни от законите на драмата и по някакъв начин трябва да се срещнат.
© Facebook/Стайко Мурджев
Кадър от спектакъла “Портокал с часовников механизъм” в МГТ “Зад канала” – София
Винаги е много специално, когато работиш с литература, която трябва да бъде поставена на сцената, защото трябва да останеш верен на автора и ако можеш да го разкажеш в неговата цялост, и в същото време това трябва да стане чрез законите на драматургия. Това е много по-сложно от това просто да вземеш пиеса и да я поставиш.
Напоследък много се говори за театър в контекста на случващото се в Народния театър. Като човек, който играе на много други сцени в страната, как този скандал се отразява на самото изкуство като такова?
– За мен този случай отваря много опасна врата. Този казус и разпространението му във времето издига лозунг, че може и така. Че е добре да сме разделени, че е нормално да не намираме консенсус, да не се поставяме на мястото на другия и да ни липсва емпатия. И двете страни са мои колеги и ако някога се окаже, че мога по някакъв начин да помогна за помиряването на двете страни и да затворя тази врата към кутията на Пандора, ще го направя.
Работите по много продукции – не се ли изморявате?
– Животът ми е в салона, житейските ми аспекти минават през пиесите и драматургията, през театъра. Това е моята формула за живот, моят център. Актьорите са моето семейство. Театърът, независимо къде се намира в България или по света, е моят дом. За мен не е трудно, това е начин на живот. Не усещам тежест и умора. Това е моят начин да изразя себе си.
* Стайко Мурджев е един от най-активните български режисьори. Възпитаник е на Юлия Огнянова и Емилия Ованесян в школата на Родопския драматичен театър “Николай Хайтов” – Смолян, а през 2009 г. завършва НАТФИЗ, специалност “Режисура за драматичен театър” в класа на проф. Пламен Марков.
Поставя спектакли в Драматичен театър – Пловдив, Малък градски театър “Зад канала”, Драматичен театър “Никола Вапцаров” – Благоевград и много други театри в страната. Носител е на редица награди, включително Икар през 2010 г. за режисьорския си дебют за The Fluffy на Мартин Макдона и Икар през 2020 г. за режисурата му на Glory от Питър Куилтър.
В момента на различни сцени в страната могат да се видят “Солунски съзаклятници”, “Съмнение”, “Портокал с часовников механизъм”, “Дебело прасе”, “Слава”, “Амадеус” и др. В момента работи върху “Перфектни непознати” по едноименния филм на Паоло Дженовезе.
© Facebook/Стайко Мурджев
Момент от “Солунските съзаклятници” в Драматичен театър – Пловдив
